K.I.S.S.

На тъмно вечер само се събличам,
Че вече на чудовище приличам.
Е, разгоних се, но никой ме не иска
Ще стана най-накрая феминистка.
Жени от вси страни, за бунт е време,
Щом никой мъж не иска да ни вземе.
От сексуален глад сме взели-дали,
Мъжете вече станаха…педали.
Жени, вибратори купете всички
Сами задоволете свойте… страсти.

***

Взето оттук.

Тия дни се върнах от Босна. Синя каска, братче, световна задача от оонето!… За парички, я! За какво друго да чупя кръст на тия холандци. Имат пари, намират си маймуни за черната служба.

Ама аз на един му разказах играта. Без да искам, ама на, стана… Там няма палатки, бе! Всичко е на шатри, няма брезент, а пластмаса. Дори и тоалетната е в такава шатра. Мамка й тоалетна… Ние я копахме - към два и половина метра дълбока.

А бе, накратко: клекнах на дупката и чувам - туп! Пистолетът ми се изхлузил от кобура и паднал долу. Ами сега!… Осем дни до края на мисията! Ако отида и кажа във взвода, има няколко шебека, дето ще ме спукат от майтап. И приказка ще ми пуснат в България, някой прякор ще ми закачат… За сто години напред поколението ми ще е за резил…

И решавам: ще сляза долу сам. Знам горе-долу къде падна… Надявам на краката химически чорапи, на ръцете гумирани ръкавици, на главата - хоп! - противогаза и слизам. Ама ротния ми в казармата навремето не напразно казваше: войникът почне ли нарушение, винаги пропуска нещо. А бе като престъпника - винаги има една малка - малкичка грешчица… И аз сгреших - не си взех фенерче. Долу тъмно като в кучо дупе. Вадя кибрит - цъкам. Онуй, миризливото, почти до коленете… Няма бе, в земята гаче потъна тоя пистолет. Пак цъкам - няма. По едно време кибритът свърши. Да излизам да търся нещо за светене - не върви.

До коленете и лактите съм в… знаеш какво! Бре, ще ароматизирам лагера! Викам си, няма как, трябва ми помощ. Ще дойде някой от нашите по нужда, ще му викна да си пусне кибрита. Ако е холандец, ще си трая - лаф не им чактисвам от езика. И чакам… Мисля: дано дойде Стоянов, дано дойде Пацо… Ама дойде ли Влаха, лошо. Най-лошо ако се курдиса Дончо или Тодоров - тия хич не могат да пазят тайна…

По едно време идва някой. Обаче кой е, какъв е - нищо не мога да разбера - само нещо… а бе белее се нещо! Кляка. Оригва се и друго, ще извиняваш… Викам си: щом прави така, бай Ганьо ще е. Протягам ръка, май го пипнах за онуй дато се белее и микам през разговорното устройство на противогаза:

- Градски, да имаш кибрит?

Чудо! Имаше човек - няма човек! А бе изпари се като перлова ракия на зидарски банкет. Почаках малко, никой не идва. И ме гложди нещо: тоя що не се връща… Ако беше отишъл за кибрит, трябваше отдавна да се е върнал… Излязох горе.

Мале мила… Не можал да уцели горкия вратата и минал по-напряко. На стената изкуственото покривало отнесено като във филм за Мики Маус…

Холандец, бе! Намериха го след три дни на седем километра от лагера. Седи със смъкнати гащи в едни храсталаци, кръсти се по православному и си повтаря:

- Извънземните дойдоха!… Извънземните дойдоха!…

Това е разказът “Извънземен в тоалетната” от сборника “Истории от 4х100 с шопска салата” на Андрея Илиев. Преди 4 години срещнах тези разказчета в сайта Буквите и си спомням, че много се хилих, ама направо с глас се смях на някои от тях. Бях сложила линк в блога си към тях и тези дни попаднах на онзи си пост, но се оказа, че линкът е счупен. Няколко пъти се опитвах да го намеря това нещо, като не помнех нито автора, нито заглавието, а само че беше в Буквите. Днес при по-упорито търсене ги открих тук и въпреки че вече не ми изглеждат толкова смешни, реших да ги споделя отново, защото може би само моето чувство за хумор да се е повредило нещо. Дано на вас ви харесат

…след като попаднах на този сайт с картинки. Просто не мога да се стърпя и знам, че ще изпростея и ще прекаля и ще напълня блога си с такива джаджи, ама някои от тях много ми харесват. Ама много!

Миналата седмица се случи така че двамата с Валчо почивахме през уикенда. Имах отчайваща нужда да изляза извън София и да подхраня с разнообразие душата си и затова се метнахме на возилото и отпрашихме към южна България. За втори път ходим в Мелник, но сега вече беше по-целенасочено, защото първия път заминахме така в последния момент и имахме по-малко време за обикаляне. Сега дори събрахме още повече адреси и впечатления от хотелите там, които смятам да споделя тук, както и обиколихме повече забележителности.

Мелник е едно прекрасно малко градче, отдалечено от суетнята на големите курорти. Там човек може да си лекува добре нервите особено през пролетта, която настъпва по-рано и птичите песни са като мехлем за сдуханата градска душа. Макар и да изглежда, че няма къде човек да се разхожда в тези пясъчници, всъщност съвсем не е така. Над градчето има много красиви поляни, през които минава пътека за Роженския манастир. Самата пътека не я препоръчвам, защото минава през пясъчниците и на места изчезва в пропастите, но поляните са красиви и има места дори за пикник. Сега не знам какво е състоянието там, защото по тези поляни съм минавала през 2003 г., когато всъщност за първи път ходих в Мелник и когато с две бивши колежки имахме глупостта да решим да минем по прекия път - пътеката, което не бих направила, ако знаех какво е.

Около Мелник дори има и места за каране на колела според мен. Не съм го правила, но се оглеждах доста, докато минавахме през селцата, както на отиване, така и на връщане. Мелник е заобиколен с лозарски масиви, през които минават много черни пътища, няма кой знае какви стръмнини както в Пирин и предполагам, че могат да се навъртат километри с колелото. Ама ако някой реши да го прави и не познава местността, по-добре да се подсигури с gps за всеки случай.

Това за раздвижването. А що се отнася до кръчмарстването в Мелник има доста добри местенца за тази цел. Като се започне от Кордопуловата къща с нейната изба, мине се през избата на Митьо Шестака и се стигне до многобройните кръчмички в почти всяка къща - бих казала, че за почитателите на виното Мелник е като манна небесна дори и през горещите летни дни. Като влезеш в хладните тунели, прокопани в хълма, които служат за отлежаване на виното, единствено неудобството на ниските дънери, служещи за табуретки, би нарушило идилията на момента. Шестака определено е тертиплия и макар че виното му е скъпичко - 6 лв. за бутилка от 750 мл. не ни се посвидиха да ги дадем, след като видяхме, че ни сипва виното в стъклена бутилка, слага й коркова тапа с една специална машина, а накрая й лепна етикет и покупката всъщност придоби съвсем приятен отенък, който винаги се разваля от пластмасовите шишета.

Купихме си бяло вино, защото още имаме от червеното -  собствено производство на Валчо, но човекът там ни обясни, че всъщност бялото вино макар и да е произведено от лозята покрай Мелник, не е специфично за този край, защото сортовете ги има навсякъде, докато широката мелнишка лоза я има само там и това е характерното за този край вино. Преди да си купим вино, го опитахме и аз повече се впечатлих не от самото вино, а от факта, че ни го поднесоха в красива стъклена чаша, а не в ония грозните пластмасови боклуци. Много съм се отвратила от пластмасовите съдове напоследък, въпреки че все още не можем да ги избегнем напълно у нас.

Виното седи в хладилника и още не сме го опитали с Валчо, та не знам дали да ви го препоръчвам, но все пак това, което опитахме на място, беше хубаво. Човекът обаче каза, че то си променя вкуса, защото не е стабилизирано, така че скоро ще трябва да си отворим бутилката.

Докато се мотаех из избата да снимам обстановката, че много ми допадна, се разхвърча над главата ми едно прилепче. Бях много впечатлена от тунелите, които всъщност повече разгледахме в Кордопуловата къща, защото бяха осветени и пригодени за туристи. Там, в тази къща, както прочетохме, някога са се произвеждали по 300 тона вино годишно. Видяхме бъчва от 12 тона, а ни казаха, че доскоро дори имало и една от 40 тона! За съжаление там снимките не станаха много хубави, но по-долу в слайдшоуто все пак могат да се видят.

Кордопуловата къща е една от най-големите средновековни къщи в България. Бях виждала големи къщи в Арбанаси и близо до село Смилян, но тази ми се видя направо огромна. Стаята за гости е колкото две класни стаи, а спалнята - колкото нашата спалня и хола взети заедно. Всички прозорци са с много красиви стъклописи, таваните - с дърворезба, подовете - покрити с красиви китеници.

През много тясна вита стълба се качихме до лятната тераса, която е на нивото на покрива и представлява едно райско кътче на високото, където цари спокойствие, тишина и птичи песни. Така бих могла да се излежавам по цял ден Накрая се спуснахме в избата, където разгледахме и тунелите. За тях разбрахме, че са прокопавани цели 12 години на ръка.

Чудехме се с Валчо, как цялото това грозде се е качвало до къщата, за да бъде обработено и разтоварено в каците, където да отлежава. Размишлявахме си, че вероятно цялото село по онова време е работело за Кордопуловата къща - и за брането на гроздето, и за обработката на лозята. Мислехме си още за това, колко широко скроен човек трябва да си, за да се захванеш с толкова голямо нещо за времето си. 300 тона вино са сериозно начинание - напарво си е било винзавод за времето си. В къщата ни разказаха, че виното се товарело на волски каруци и се изнасяло към Гърция и нейните пристанища.

Пътувайки за Мелник, видяхме лозовите масиви, които изглеждат подновени. Видяхме и онази другата голяма къща насред лозята, която с Валчо кръстихме “Имението” - вероятно на някой нов винопроизводител.

За през нощта бяхме отседнали в хотел “Деспот Слав”, който си спомням отпреди години, когато ходих с колеги там. Хотелът се е позахабил през това време и двойна стая за 70 лв. ми се струва повече от предлаганото, но пък хората бяха много любезни, двете камини - в ресторанта и фоайето на хотела бяха запалени и придаваха на цялото място особен уют. Всъщност почти навсякъде в кръчмичките има камини и стилът на заведенията е механджийски, което на мен много ми харесва, защото не е превзето. Ресторантът на “Деспот Слав” е доста просторен (като за Мелник) и там може да се събере по-голяма компания, каквато бяхме ние преди 6-7 години. Ние тогава бяхме настанени в хотел “Болярка”, чиито стаички тогава бяха новички и чистички. Сега не съм отсядала там, но се надявам нивото да се поддържа. Четох из нета, че новият за Мелник комплекс “Литова къща” много добре се представя - много добро обслужване, вкусна храна, чистота и басейн. Ние го разгледахме отвън и взехме координати - това е ново за Мелник място за храна и нощувка, каквито са се навъдили още доста из местностите около най-малкото градче в България. Взехме координати и на хотел “Булгари”, които изглежда доста натруфен и точно това лично мен ме отблъсна да запазя стая там, но ако някой има добри впечатления от него, ще се радвам да ги сподели тук.

С миниатюрните си пространства Мелник е много подходящ за влюбени двойки - всичко предразполага към прегръдки и споделяне на пространства. Топлината и уютът, които се излъчват от това място, както и червеното вино, карат личните бариери да паднат и човек е по-отпуснат и съответно доволен

Предния път, когато бяхме по този край, ходихме до Роженския манастир, затова сега решихме да отидем на другата страна - към Самуиловата крепост. Отбихме се пак през Рупите, запалихме по свещичка, взехме си светена вода (трябва да си носите шише, за да ви сипят от нея) и продължихме през Петрич, посока ГКПП Златарево, на който път се намира Самуиловата крепост. Ако събирате печати от 100-те национални обекта, да знаете, че в този район можете да вземете печати от Кордопуловата къща, Роженския манастир, Рупите и Самуиловата крепост.

Преди да стигнем до паметника и останките от крепостта, бяхме запленени от гледката на придошлата р. Струмешница и величавите дървета около нея. Не знам точно какви са тези дървета, но ме впечатлиха с формите и хралупите си, както и с извивките на клоните. Опитах се да си представя, какво ли би било, ако всичко беше вече раззеленено и реших, че сигурно ще е много красиво и приятно.

Изкачихме се до паметника и до четирите колони, поставени на мястото на наблюдателницата, откъдето се открива великолепна гледка и към планината Беласица и към долината под нея. Разбрахме защо точно тук е била кулата. В слайдшоуто накрая на този пост има снимка на табелата, която дава информация за крепостта, но най-важното всъщност е, че тук са се били преди хиляда години воините на цар Самуил, които после са били ослепени от разгневения император и на всеки 100 е оставен по един с едно око да ги води.

Крепостта беше крайната точка на опознавателното ни посещение и след него хванахме обратния път към дома. Качвайки се на Е79, от същата страна, по която се движехме, малко преди Сандански имаше табела за винарна Дамяница. Почудихме се, но не спряхме, а аз все пак отбелязвам този факт за някой, който би искал да се отбие в този винзавод. Цялото пътешествие беше около 450 километра и ни излезе около 260-300 лв. с нощувката, вечерята, горивото, двата обяда по пътя и разните покупки тук-там.

Ето и координати на хотелчетата, които споменах (предния път, когато търсих място за пренощуване, се оказа, че е много трудно да намеря подходяща информация за Мелник в нета):

Литова къща - +359 7437 313; +359 888 302 313; +359 878 207 088

Хотел “Болярка” - +359 7437 383; +359 7437 368; +359 888 455 045

Хотел “Деспот Слав” - +359 7437 248; +359 899 984 406; +359 889 811 000

спа-хотел “Булгари” - +359 889 585 850; +359 7437 215; +359 7437 216

Днес стигнах до прозрението, че данъчната система в България не е създадена да събира данъци и да улеснява гражданите си в това да бъдат съвестни платци, а е създадена сложна и оплетена, за да обърква гражданите и така данъчните да събират наказания и глоби. Плюс данъците.

Ебаси и скапаната държава.

Мисля си тези дни, че един от проблемите на българите в днешно време е посредствеността - да правим нещата, колкото да не е без хич (в това число и да пишем криво-ляво грамотно - нали по-важен бил смисълът, ако го има?). Клан, клан - недокла(те)н.

Да претупаме работата, но да получим максимума насрещна престация. Да извозим другарчето, но да получим от него изпълнение на всичките си претенции.

Да минем метър. Но да ни уважават, щото не сме случайни хора, иначе де - там някъде в представите ни.

Защо едно нещо не можем да направим като хората? Защо се заемаме с неща, които не можем да свършим, но таим надеждата, че някакси от само себе си, по щастливо стечение на обстоятелствата, по заповед на щуката, всичко ще мине както трябва, без ние да си мръднем пръста.

Къде се загуби знанието, че 2+2=4, а не на 10? Защо мерим с двоен аршин - един за себе си, а втори - за останалите? Нямаме ли си огледала в къщите?

Толкова много посредственост. Затова и животът ни е посредствен. Затова и не може да ни донесе радост. Защото радостта идва с постиженията в резултат на усилията, което е точно обратното на лесничкото живуркане, без да си напъваме гъза да се тревожим за каквото и да било.

Когато няма усилия, няма резултат, няма радост. Толкова е просто.

************

Допълнение: тъкмо го публикувах това и прочетох една брилянтна мисъл, която ще използвам за край и на моя пост:

Знанието е злато, а себеуважението (къде ли остана човеколюбието) - бездънна диамантена мина, но… вие не сте алчни, нали!

Опитвам се да си наваксам нечетенето на книги. Не че бележа особен напредък, но все пак е нещо в сравнение с пълната липса на четене

Похвалното е, че чета български автори и съм направо въодушевена от техните произведения

Слънце недосегаемо

Преди да цитирам откъси от книгата, които смятам, че най-добре ще говорят за нея, ще кажа само, че отдавна не ми се беше случвало да се увлека така - четейки, че да стоя до 2,30 през нощта, правила съм го доста често в ученическите години, но поне от 5-6 насам не ми се е случвало та чак досега.

– Не са слепи очите им – развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това как звучат от устата му. – Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик.
…
– Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.
…
– Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни – настоя той. – Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?
…
– Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват – изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, – са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…

Не се и съмнявам, че който е чел книгата, вече й е станал фен. А за тези фенове, които не са дочули: На 21 февруари (неделя), от 14 до 16 часа в преддверието към театралната (голямата) зала в Културен дом „Средец“ ще се състои премиера на романа „Слънце недосегаемо“ от Николай Теллалов.

Снежните пясъци на Хира

Вече съм фен и на Красимира Стоева. След прочитането на “Уроци по грим и горчив шоколад” се захванах с този сборник с разкази, който си бях купила преди 3-4 месеца, но бях бутнала в шкафа с книгите и бях забравила. Миналата неделя си направих една добра почивка на диванчето с книжка в ръка и ми беше едно хубаво, не само на душата Имам чувството, че това момиче е натрупало мъдрост в предишни животи и не я е забравило най-вече. Откъс от разказа “Отвъд портата”:

Сега разбирам всичко! Вече знам какво има отвъд. Каква странна игра на съдбата - никога не бих предположил, че точно това е правилният отговор.
“…и всеки ще намери света, който заслужава. Чудния свят, чието осъществяване е чакал и който също го чака. Свят, който си е пожелал, към който се стреми с цялата си душа…”

След Портата няма нищо!

Освен чиста първична материя, от която човек може със силата на мисълта си да създаде това, което желае. Света. Своя свят. Сега мога съвсем спокойно да реша какво да правя с живота си. А аз вече знам как искам да го прекарам, къде и с кого…

Портата наистина дава шанс на хората да сбъднат мечтите си. Но преди това те трябва да имат мечти…

Култури и организации. Софтуер на ума

Тази книга ми я препоръча читателка на блога в този си коментар. Да си призная отдавна си я купих и я четох доста време, защото много научна ми дойде. Но дава отговори, наистина. Някои пасажи от нея, част от подчертаното.

Така си седяхме и никой не заговаряше. Тишината не ни притесняваше - никой не се смущаваше от нея. От време на време се разменяха мисли и новости. Но това всъщност не бе необходимо. Беше ни приятно да сме заедно, да се видим отново. След първоначалната размяна на новини всякакво друго общуване беше излишно. Ако човек нямаше какво да каже, нямаше потребност да бълва безсмислици. След около час, гостите искаха разрешение да си тръгнат. Сбогувахме се с взаимно чувство на удовлетворение. В малките градчета на Ява животът продължава да тече по същия начин.
…
Бивш холандски мисионер в Индонезия разказва неочакваното тълкуване на следната библейска притча от неговите енориаши: “Един човек имаше двама сина; дойде при първия и му рече: Синко, иди работи днес на лозето. А той в отговор каза: Не искам; но после се разкая и отиде. Дойде при втория, комуто каза същото. И той в отговор каза: Аз ще ида господарю!, но не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Библейският отговор е първият, но индонезийските енориаши избрали втория, защото този син съблюдава формалната хармония и не противоречи на баща си. Дали всъщност е отишъл, не е толкова важно.
…
В Холандия заседанията са мястото, където проблемите се дискутират и се търсят общите решения - те служат за вземане на решения. В САЩ, по негово мнение, заседанията са възможност участниците да изложат мнението си - да покажат колко са добри. Окончателните решения се вземат от определени лица на друго място.

Би ми се искало и у нас поне понякога гостуването да е просто с мълчание и наслаждаване на мига. Понякога от шум се разваля всичко.

Невероятната съдба на Амели Пулен

Доста се опъвах да гледам този филм въпреки всичките хвалби по негов адрес. Защото съм предубедена към французите и всичко френско. Но се случиха едни неща, в това число и този филм, които са на път да поменят мнението ми. Гледах го по празниците около Коледа и Нова Година и много ми хареса - много сладурски филм. Създава усещането за животът като приказка, а всъщност на моменти е доста реалистичен. Хубаво замислен и направен филм. Гледайте го.

Странният случай на Бенджамин Бътън

Този филм също го срещнах тук в коментарите и една вечер, върлувайки из Замунда го свалих и него, а го гледах наскоро, докато бях една вечер сама и в отвратително настроение. Та реших да се мазохирам още повече. И успях - с негова помощ. Не бих казала, че го препоръчвам, макар и Брад Пит да играе в главната роля и въпреки замисъла му, който аз го схванах да е мимолетността на живота и краткостта на хубавите мигове. Като повод за размисъл - добре, ама и за рев също.

Аватар

Нарочно изчаках да премине вълната на хвалби и плювни по филма, за да си кажа и своето мнение. Изчетох доста обстойни анализи на филма, критики и похвали, толкова много думи. А всъщност това е една приказка - красиво направена. На мен филмът ми хареса и беше поредното доказателство, че мечтите могат да оживяват - в случая мечтите на Джеймс Камерън. Който му намира кусури, да направи нещо по-добро от неговото произведение. Аз бих го гледала пак с удоволствие.

Високо в небето

Новият филм с Джордж Клуни. който не е нищо особено. И той е замислен като повод за размисъл в днешното ежедневие, ама според мен има разминаване между идеята и реализацията. Постничък ми беше. В сравнение с Амели Пулен и Аватар - направо е едно нищо.

Ние можещите,
водени от незнаещите,
вършим невъзможното
за кефа на неблагодарните.
И сме направили
толкова много
с толкова малко,
от толкова време,
че вече сме квалифицирани
да правим всичко
от нищо!

***

Тази мисъл не е моя. От едно време имам навика да си записвам мисли, които са ми харесали. Това го намерих онзи ден, ровейки из книжата вкъщи и реших да го постна и тук - някакси има особен речитатив

Но всъщност аз като една можеща да се похваля, че тази вечер си реализирах едно отколешно желание - да озвуча малко блога си. Разбрах, че съм изостанала с информацията, защото търсех плъгин за last.fm, но търсейки информация за него, попаднах из наши блогове и изчетох коментарите по въпроса, та се осведомих, че в самия сайт Grooveshark има възможност да си направиш widget с playlist по собствен избор, та много се изкефих. Можете да си пускате музика, докато четете тук

Няколко пъти вече споменавам тук Диоген и все повече се върти в главата ми един хаос от мисли и представи, които подозирам, че по някакъв си свой начин са свързани.

Ето за каква боза иде реч:

Често срещам по нашата улица човек, който кара колело - в сняг, дъжд, студ, пек - този човек си кара своето колело. Освен че го чувствам близък заради любовта му към велосипеда и заради упорството му, което аз чак в такава степен не бих могла да проявя, той ми навява едни такива мисли, свързани с тази негова страст. Всеки, който е карал колело, знае, че несгодите свързани с това действие като например - кал по дрехите и пот  (за други не се сещам), не могат изобщо да се сравнят с несгодите, свързани с возенето с градския транспорт, като например - закъсняващ, претъпкан, мръсен автобус, измръзване, притеснение от закъснението, дочути противни разговори, кашлящи и кихащи във врата ми хора, липса на билетчета - съответно разправии с контроли и прочие и така нататък простотии.

А човекът, който кара колело, е гражданин на света с цялата си душа и тяло. Защото не зависи от никой друг, а единствено от себе си и своето колело, което се поддържа с много малко грижи и усилия. Защото светът заколоездача е простичък и се състои от няколко прости правила. Защото колоездачът не замърсява, не се бута, не ругае, не се притеснява и изнервя от това, че закъснява.

Колоездачът е по-близо до природата, той усеща въздуха с целите си гърди, мускулите му работят и сетивата са изострени, сърцето бие учестено, кръвта се движи бързо из тялото и разнася живителна сила до всички клетки. Колоездачът не става роб на автомобил, заради който да подчинява цялото си ежедневие. За колоездачът всичко е просто: колкото повече караш велосипеда, толкова повече не искаш нищо общо да имаш с всякакъв друг вид транспорт. Особено градски.

Гледам ги колоездачите по улиците с някакъв вид особена завист, като че ли нямам колело, което да стои самотно вкъщи. Вчера се разхождахме с Валчо и аз изкачих десет стълби и се задъхах и се уморих. И моментите, когато препусках волно с колелото и когато изминаването на 40-50 километра из София не ми беше проблем, като че ли бяха преди цяла вечност. И точно в този момент вчера не се чувствах гражданин на света, а затворник в капан от собствените си мисли. И бягството изглежда трудно. А колелото е средството за спасение.

По някакъв особен начин колоездачите ми приличат на Диоген - аскети, които са разбрали какво означава независимостта и свободата. Да си независим от властващите представи и приети норми, да си независим от действията на други хора или пък от техните бездействия. Да си свободен в мислите и нищо да не ограничава духа ти. Да можеш да черпиш енергия от въздуха, от слънцето и от самия себе си.

Редовно чета статиите в Дневник, които се показват в началната ми страница в Гугъл. Понякога се зачитам и в коментарите, въпреки че отдавна съм на мнението, че това е загуба на време. Но онзи ден попаднах на един бисер, който ме смути и хвърли в размисъл:

Умният човек владее хаоса. Глупакът има нужда от ред.

Не можах да го разбера в първия момент. Имам самочувствието, че съм умен човек и обичам реда. Редът ме успокоява и ми дава усещането за контрол върху ситуацията. Поставяйки нещата на мястото им, се успокоявам, че всъщност знам какво става. Тази фраза започна да ми гложди съзнанието, защото усещах, че съдържа истина, която аз не разбирам, но всъщност усещам. И в един момент разбрах: дори и да си мисля, че знам какво става, това вероятно изобщо не е така. И че умният човек няма нужда да направи дисекция на всяка ситуация, за да е наясно с нея. Той просто знае. А по-голямата част от нас хората всъщност си мислим, че знаем. Къде е разликата? За мен отговорът в този момент е такъв: Знаещите са гражданите на света. Останалите сме само наблюдаващи и опитващи да се докоснат до знанието.

Иска ми се да завърша този пост така:

Не вярвайте, че има как за кратко време и с малко сили да станете истински добри в нещо. Ако имаше, истински добрите в него щяха да са толкова много, че нямаше да се броят за истински добри.

Не вярвайте, че има как да лекувате хора, или друго, без да знаете истински нещата - човек вижда и мисли с каквото знае, а не с каквото знае къде да прочете.

Не вярвайте, че можете да прецените дали нещо е истина, като сумирате намерени в Интернет мнения. Глупаците имат повече време да пишат глупости, отколкото умните имат време да опровергават.

Не вярвайте, че има как да възпитате детето си в свестен човек, освен с всяка своя дума и постъпка, като пример, през целия му живот, от преди раждането до след зрелостта, та докато не си отидете.

Не вярвайте, че има как да получите големи заплати и хубав живот, ако не ги заслужавате непрекъснато - и да стане, няма да ви донесат щастие, защото няма да можете да оцените какво получавате.

Накратко - не вярвайте в преките и лесни пътища към каквото и да е истинско. Животът не е пазар, в него няма как да купиш много с малко. За да можеш да излизаш от формата, трябва първо да влезеш във формата.

Истинското в живота има своя кихон. Скучен, проливащ тонове пот, гълтащ хиляди часове време. Но без него няма майсторство, и резултатите вместо отлични са комични, а понякога и трагични.

Ако някой се оплаче днес, че няма какво да празнува - грях му на душата И за мен е много показателно, че празникът на влюбените и денят за прошка от християнската религия са се събрали заедно. Може ли да има любов без прошка?

Интересно ми беше да разбера, че все още има хора, които мислят, че прошката е акт насочен към хората около нас, а не начин за освобождаване на собствената ни душа от всичко, което й тежи. Да, прошката е нещо, което правим заради себе си, а не заради другите. И хич не е лесно и затова хората не умеят да прощават. А още по-трудно прощават на себе си хората своите несъвършенства и грешки и колкото повече времето минава, толкова повече угнетяването се натрупва и все по-трудно е да простим.

Прошката не е безразличие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.