April 16th, 2008 Таня Джекова
Като дете много фантазирах и като че ли това ми помагаше да сънувам хубави и красиви сънища. След това, вече пораснала, ми се случваше и по някой друг кошмар. После станаха по-често и много ме товареха. Сега от време на време също сънувам такива неща или пък не си спомням, какъв е бил сънят. Но толкова красив сън, изпълнен с безмерна радост и щастие отвсякъде, не съм сънувала оттогава - да, този сън беше мой и аз го описах тогава в писмо до Григор с молба да ми даде съвет, а той го взе и направи от него приказка. Да си призная, оттогава нито веднъж не съм опитвала да контролирам сънищата си, може би защото успях да намаля отпечатъка на неприятните мисли върху ежедневието си като цяло и рядко сънувам кошмари. Но не сънувам и приказни сънища, които да ме карат да се усмихвам, като се сетя за тях.
Има сънища като този, каквито обичам да чета. След това обаче попаднах на други сънища, разказани из мрежата и не ми харесаха изобщо.
Най-много ме впечатлиха и съм запомнила сънищата на трима блогъри: едната разказваше с лекота кошмарите си и беше видно, че го прави не само за да тренира писателските си умения, каквито смяташе, че притежава, но и за да поддържа интереса на публиката към блога си, залагайки на вроденото вредно любопитство на българина към латиноамерикански сълзливи трагедии и кървави сцени от средновековни мъчения. По едно време даже се чудех, дали не си измисля, само и само за да е в центъра на вниманието…
Другите двама, предполагам, разказаха кошмарите си на всеослушание, за да им олекне. Но дали олеква? Дали наистина ти олеква, като разкажеш на света, какъв кошмар си сънувал през нощта и то като го предадеш литературно възможно най-добре, най-цветисто и най-описателно до най-малката подробност? Според онази поговорка - ”Споделената болка е половин болка, а споделената радост е двойно повече”. Дали по тази логика е възможно, като разкажеш за тревогата и подтиснатостта си на колкото може повече хора, да сведеш тези две тежести до нула? Защо у мен се върти подозрението, че това изобщо не е така и че тази поговорка важи само в определени случаи?
А когато разкажеш за тревогите си на колкото се може повече хора, всъщност не намаляваш съществено своята тежест, но със сигурност увеличаваш тежестта в душите на всички, до които е стигнало това.
Покрай всички тези размишления опрях и до един мой скорошен пост, където нещо си се тръшкам и мрънкам и за който още тогава съжалих, че съм се поддала на моментното настроение да предам негативните си емоции на околните. Ако такива тръшканици не водят до конкретни полезни мерки или пък не са обект на развито чувство за хумор, то по-добре тогава човек да ги запази за себе си или най-много да ги сподели с приятел, който е в състояние да ги приеме и е готов да помогне. В този смисъл отчитам за себе си, че преди две години, когато ме беше налегнала и мен пролетната депресия и за около 2-3 седмици се разделих с интернет, то тогава е имало защо да измрънкам - един вид, за да уведомя хората тук, че се скатавам за известно време и че причината е еди-каква-си. Не че не съм мрънкала и аз в блога си, но никога не съм стигала до най-ниската точка, в която да почна да ръся наляво-надясно черните мисли, които са ме спохождали понякога или пък кошмарите. Защото в повечето случаи, чисто инстиктивно съм усещала, че това не е правилно, а самото разумно обяснение на причината обикновено идва след това.
Затова не мога да го разбера това споделяне надлъж и нашир на тежки и натоварващи сънища, мисли и настроения. Обикновено избягвам такива места не само в нета, както и ми тежи да общувам с такива хора, които само се оплакват. Имах преди време една приятелка, която всеки път ме натоварваше с оплакванията си по повод скока в цената на тока и на сиренето и в един момент, след като виждането ни се свеждаше само до нейния монолог върху подобни теми, спряхме да бъдем приятелки. Ето тук Тишо много добре говори за силата на мислите, което всъщност като идея може да се открие на много полезни места, когато човек търси тази истина.
Разликата може да се онагледи съвсем просто така: сутрин, излизайки от къщи за работа, виждате съседката, която ви се усмихва и ви поздравява ведро и така ви предава хубавото си настроение и се получава верижна реакция, след като и вие се усмихнете на следващия срещнат. Или пък можете да я видите намръщена и изобщо да не ви погледне или пък ако го направи да ви каже: “Ох, остави се, такъв кошмар сънувах снощи, чакай да ти разкажа - то бяха едни убийства, едни кървища…” И с какво точно чувство ще останете за целия ден? Е - от гледна точка на верижната реакция би следвало да сме отговорни за всичко негативно, което сме поднесли на света и аз дълбоко съм уверена, че дори и да не го осъзнаваме, ние си носим последствията от своя негативизъм.
Напоследък доста се говори за негативизма у нас българите, за липсата на усмивки и добро настроение. Лицемерие било да се поздравяваме с усмивка в офиса, в къщи, в училище, в транспорта? И защо да е така - за мен е по-скоро признак на добро възпитание и поведение. Лицемерие може да съществува между (уж) близки хора, докато усмивката между непознати на улицата какво общо може да има с лицемерието??? Пак Тишо тук е писал за това, а пък Pierrot пише, че това всъщност не е така около него, което би могло да означава, че се променяме може би. Или че той със своята нагласа е успял да промени заобикалящата го действителност?!? Аз самата доста често забравям да се усмихвам, пък и то по-скоро не би трябвало да е някакъв заучен, механичен жест, затова си мисля, че трябва да гледам повече комедии и да чета повече вицове, но дори и заучен да е номерът с усмивката, пак е по-добре от начумерена физиономия.
Леко се отклоних от темата за сънищата, но връзката която всъщност ме отклони беше, че в голяма степен сънищата се обуславят от ежедневието ни и не би трябвало да е обратното. Това че сме сънували кошмар, не би трябвало да означава, че ще превърнем собствения си, както и на много други хора, ден в кошмар, разказвайки в детайли всичките грозни настроения, отпечатили се в главата ни през нощта и по този начин всъщност умножавайки ги многократно. И че ако всъщност овладеем това, което ни се случва наяве, ще можем да подчиним и случващото се насън. Сънищата основно могат да ни помогнат да разберем, какво ни тежи на душата и какви страхове ни тормозят, за да знаем какво стои в подсъзнанието ни и с кое всъщност трябва да се справим. В този смисъл - вместо да работим върху страховете си, ако те са в основата на кошмарите ни (която е най-честата причина за тях), като ги разказваме на всеки срещнат, та дори ги и записваме черно на бяло, ние всъщност им придаваме сила и им вдъхваме живот, каквито те не биха имали, ако си останат у нас и след време ги забравим, защото не мислим за тях. Не знам медицински, дали това е вярно, но ми се струва логично. И че също така - ако обърнем посоката, при която сънищата обуславят ежедневието ни, се получава затворен кръг. Кошмар след кошмар, наяве и насън - тоест опираме пак до избора между две възможности: лесната - да разкажеш на всички и да получиш моментно облекчение до следващия кошмар, който пак евентуално ще разкажеш на всички и тия всички лека-полека ще спрат да си говорят с теб или ще се опиташ да промениш ежедневието си, за да не те спохождат кошмари нощем, пък и не само заради това…
Защо не се усмихваме? Защо аз не се усмихвам? Много си мисля по този въпрос от известно време насам. Защото не се сещам. Защото в работата си рядко имам неща, които да ме разсмиват. Всъщност, навсякъде има такива, но аз не ги виждам или пък не им реагирам. Защото нагласата ми е такава. Но иначе това, което неизменно отключва у мен усмивки са народните танци с неизмеримия си заряд от положителна емоция, както и навъртането на километри по планините - било то с колело, било то без колело. Тези две неща не ги правя в последно време. Защото не съм се научила да ги ценя, като нещо също толкова необходимо, колкото е личната хигиена например. Именно хигиена, защото е важно да очистваш не само тялото, а и душата си. Скоро ги открих като източник на енергия, те не винаги са били част от моето ежедневие и от същността им и съм приела на този етап, че тези неща са излишък и лукс, без който мога или иначе казано - включила съм ги във волната програма, а те би трябвало да са в задължителната.
Ето това е нещото, което като цяло липсва в нашето общество - научаването на грижа за душата. Ние се учим и ни учат, как да се грижим за тялото си, като се къпем, подстригваме, режем си ноктите, ходим на лекар. Учим се да развиваме разума си, като ходим на училище и се учим да смятаме, да четем, да пишем, да помним, да разсъждаваме. А кога и къде точно ни учат и се учим да се грижим за душата си, след като дори рисуването, пеенето и физическото в училище са за оценка, а не за радост? За мен най-добрата грижа за душата е научаването да се радваш и отучването от това да се страхуваш. С което в момента всеки се справя сам, както и когато и ако може. Някои не могат. Други нямат време. Трети не се сещат. Затова не се усмихваме. Защото грижата за душата ни дори не е на последно място. На първо е грижата за корема. На второ - за самочувствието ни. И толкова. Грижа за душата няма. Това в момента е спорадично и независещо от нас самите явление. Ако някой или нещо ни зарадва - е, може и да го приемем. Ние самите не знаем, как да се зарадваме. И затова и не се усмихваме…
Posted in Important | 12 Comments »
