Съвременният Лазар: Въведение в историята на Нанси
August 18th, 2008 Таня Джекова
В този си коментар Бени ми изпрати един линк, който много ме заинтригува. Прочетох статията и реших да я преведа на български, колкото мога, за да стигне до повече хора. Не изчаках разрешението на Нанси, защото очевидно ще стигне до моя мейл след месеци. Не претендирам и за качествен превод, по-важно е съдържанието, което смятам, че се разбира съвсем добре.
Беше дълго и странно пътуване. Седейки сега на тази клавиатура, моето близко минало ми изглежда като далечен мираж; времена и ситуации, които дори и на мен самата ми изглеждат мъгляви и извън моите схващания, като че ли са били част от историята на друг човек. А тези неща са се случили, те бяха моя живот. Със сигурност истината може да бъде по-странна от измислицата.
През май 2000 регистрирах поразителните 703 фунта /319 кг/ на кантара на местната болница. Бях на 45 години и съвсем естествено смятах, че ще умра в това състояние. В крайна сметка бях създала за себе си една телесна “Черна дупка в Калкута” /Т.Дж. - малък затвор във форт Уилиам, където са били държани 146 английски военни пленници, от които 123 са умрели ог глад, болести и изтощение/ и какви бяха шансовете някой изобщо да може да се измъкне от такъв влажен и сигурен затвор, за да вдъхне отново свежия въздух на живота?
Към момента, в който пиша това, съм свалила 530 от тези запушващи артериите фунта /240 кг/. Постигнах това сама по съвсем естествен начин, без никакви хирургически намеси. Никакъв “диетичен” план не беше следван, никакви хапчета, порции или упражнения не са били част от моето възстановяване. Нито сребърен куршум, никакви магически, хлъзгави субстанции, които винаги успяват да се изплъзнат от ръцете на населението. Моята история е история на спасението, история на преоценка на моята стойност и възвръщане към рожденото ми право да съм ценна, само защото съм човек; всичко въпреки онова, което ми казваха външният свят и обществото, че е моето предопределено място.
Нека да бъдем откровени. Рядко чуваме на всеослушание за човек със свръхтегло, а когато чуем, то е новина, защото тази душа е била намерена залепена от години за дивана си в една и съща поза или е историята на пожарна команда, извикана да пробие дупка в стената на стаята на дебелия човек, за да го измъкне и закара до болницата. Най-общо тези истории са с “Барнъм и Бейли” привкус /ТДж - “Барнъм и Бейли” е известен цирк/. Достойнството на съответния индивид не може да бъде открито никъде в думите. Може би медиите и зрителите вярват, че тези хора нямат чувства.
Ако сме честни, ще признаем, че повечето свидетели на такива истории, не започват да плачат от състрадание за тежкото положение на тези хора или да се молят за милост за тях, а вместо това отговарят с погнуса, с реакция “намаляване на скоростта, за да видиш последиците от инцидент”, с мисълта “О, Господи, как са си позволили да се превърнат в такова нещо”. Вродените ни предразсъдъци са осезаеми. Повечето от нас не са Майка Тереза. Виждала съм такава реакция в хора, които инак бих приела за състрадателни души, хора, които свалят ризата от гърба си, когато има нужда за това. Предполагам, че тези ризи не стават за гърбовете на дебелите.
И така, естествената тенденция при повечето гробовно дебели хора е да се оттеглят от осъдителното общество и в степени да се самоизолират, като по този начин умножават в пъти проблема си чрез отрязването на възможната грижа, необходима за развитието на всяко човешко същество. Точно така постъпих и аз. Другите ми казваха: “Как успя да натрупаш такова тегло?” Отговорът е прост. То дойде с годините или както често казвам “по един чийзбургер” всеки път. Всичко, което се иска, са 3,500 неизразходвани калории на седмица за да се качи един фунт /0,4536 кг/. Умножете това по 52 седмици в годината, след това умножете по 10 и готово! Иска се само постоянство.
Прекарах повече от 12 години в самоналожена изолация, рядко излизайки от вратата на апартамента си на седмия етаж и то само когато молбите ми за предписване на антибиотик без обаждане бяха посрещнати от лекаря ми с твърдо “не”. Излизането навън, което “нормален” човек би приветствал, при мен всеки път беше съпроводено с втренчени погледи, хора скупчващи се да се кикотят и да шепнат, или пък когато при опит за поглед в очите от моя страна, хората да намират нещо да гледат настрани от очите ми?
Трябваше да ми направят двоен стол с колела /инвалидна количка/. Вратите в някои офиси не са направени така, че той да минава през тях, така че страдах от допълнителното унижение да ставам пред всяка врата; човекът който ме бута, трябваше да сгъне стола, да го разгъне от другата страна и аз да седна пак - всичко това пред погледите на някой стоящ или минаващ от там. Един лекарски офис имаше шест различни врати за преминаване преди да се стигне до светилището на стаята за прегледи. Трудно е да се намерят думи, с които да опиша адекватно безпокойството и деградацията, който изпитвах в тези моменти. Бях страница от “Вярваш или не - с Рипли”.
Ветеран съм по отношение купищата с диетични планове, от добре изпипаните до такива със съмнителна хранителна стойност. Почти всеки хранителен план работи, поне за известно време. Не е диетата, която е от значение. Това открих по време на невероятното си пътуване. Това, което има значение, което ще направи трайната промяна към добро, е какво чувство имате за това, кой сте. Свръхтежките хора са експертите по отслабване, не лекарите. Правили сме го отново и отново. Много хора са отслабвали със стотици килограми през живота си. Затова когато докторите ми дадат хранителна пирамида, потупат ме по главата и ми кажат: “прибирай се вкъщи и следвай пирамидата”, ми се искаше да крещя. Като че ли не знаех, какво да ям за по-добро здраве. Цял живот съм изследвала хранителни пирамиди и графики.
65% от американците днес са категоризирани, че имат свръхтегло, 18% от това число са с обезитет или 100 фунта или нагоре повече от тяхното идеално тегло. Числото на децата с обезитет е нарастнало драстично през последните 10 години. Ако докторите имат отговора и той опира единствено до това, което влиза и излиза от организма ни, защо тогава не сме всичките слаби? Причината е, че преяждането не е логично. Имам опит по този предмет. Това, което правех аз, беше ирационално и болезнено. Преяждането се задвижва от емоции.
Всеки си има патерица. Някои хора пият повече, други залагат, докато изгубят домовете и семействата си. Има и такива, които бият жените си, карат се на децата си или злоупотребяват с наркотици. Списъкът е безкраен. Аз твърдя, че всеки един от тези проблеми води произхода си от проблем вътре в нас. Опитваме се да запълним емоционална дупка, да заместим липсващо парченце вътре в нас с изобилие от запълващи субстанции. Това понякога работи само за момент, понякога по-дълго, но никога не действа истински. То е като да залепиш лепенка на дълбока рана. Но тази празнота никога не се запълва истински. По най-необикновен и неочакван обрат на събитията, намерих начин окончателно и истински да се почувствам “нахранена” и “пълна”. Не знаех, какво ми е, до момента, когато се почувствах отново добре в живота, докато отново се почувствах жива. Никога повече няма да гледам на нещата и хората по същия начин.
Като подарък за рождения ми ден през май 2000 г. сестра ми Каролин ми купи компютър. Никога не съм харесвала технологиите; машините не си взаимодействат, те не могат да се усмихнат в отговор или да завържеш разговор с тях. Аз съм общителен човек. Компанията на хора означава всичко за мен, затова ситуацията ми през всичките тези години беше особено дразнещо и смразяващо изживяване. Благодарих й за подаръка, но безмълвно се зачудих, какво ли си е мислела, докато го е избирала.
През тези години прекарвах времето си в четене на книги, повечето от тях за история и политика. C-SPAN /Т.Дж. - съкратено от Cable-Satellite Public Affairs Network (Кабелно-сателитна мрежа за публични дела) е американска кабелна телевизия, предаваща без прекъсване заседания на правителството и правителствени организации/ докарваше дивия свят на Вашингтон DC в моята всекидневна, въпреки че рядко имаше наоколо някой, с когото да споря за предлаганото законодателство. Знаеха ме като човек, който от време на време крещи към телевизионния екран. Тогава дойде компютърът. Тази извънземна форма си стоеше там и задръстваше едностайния ми апартамент. В края на краищата, от скука и от любопитство, рискувах да вляза в сферата на кибер-пространството. Имаше истерии в началото. Не съм учила в училище машинопис и използвах, и в момента го правя, дву-пръстовия метод за да пътувам до места, непознати до момента за уединените ми очи. Посещавах Библиотеката на страницата на Конгреса, за да разглеждам исторически документи, пишех писма до конгресмени и разучавах новинарските сайтове за информация. Между тези четири стени тази машина се превърна в моят прозорец към света.
Един ден забелязах място, наречено “Политика”. Имаше допълнително обаснение отдолу: “чат-рум”. Бах заинтригувана и реших да се присъединя към тази група. Разнообразието от мнения беше голямо, някои от писанията бяха много добре обмислени, други явно просто си ръсеха ругатни. Започнах да осъзнавам, че си имам фаворити и те не бяха задължително тези, които споделяха моите политически наклонности, но всички имаха едно общо нещо помежду си. Духовитост. Хуморът - способността на човек да се смее над себе си или над неща, понякога сериозни, е сигурен признак за интелигентност. Много по-добре можеш да споделиш гледната си точка с няколко добре подредени думи, отколкото с някаква дълга, противна изобличителна реч. Думите на Уил Роджърс, Марк Твен или Ейбръхам Линкълн онагледяват това. В рамките на няколко седмици, някои от членовете и аз бяхме разменили личните си мейл адреси и една изцяло нова глава започна. Аз бях в щастливо неведение на това, което ми предстои; на това, което вече се случваше. Само знаех, че се чувствах по-добре, ставайки сутрин и че имам нещо, което да очаквам и това ми беше достатъчно.
Опознах тези хора добре. Разменяхме си фамилни рождени дни, погребения, сватби, разводи, събирания, завършване на училище, тъга и радост. Споделяхме шеги, също така. Пишех, и сега го правя, ужасни хумористични петостишия за един мъж в Англия, а той ми връщаше услугата. Смехът, обикновената нишка вплетена в гоблена на човечеството, ни лекува. Кой би могъл да си представи, че една машина, един компютър би могла да стане катализатор за 180-градусовата промяна в моя живот? Аз все още съм най-изненадана от всички.
Помня деня, когато осъзнах, че отслабвам. Нямах кантар вкъщи, защото нямаше такъв, който да побере една трета от моето тегло. Пишех на компютъра, седнала на огромна отоманка. Тази сутрин, моят компаньон от години, много невротична котка, скочи на мястото до мен. Беше достатъчно, за да спра да пиша. Погледнах надолу в недоумение и започнах да се смея на себе си, въпреки че нямаше нищо необичайно в скока на една котка. Те го правят през цялото време. Тогава се сетих. Никога преди това не е имало място за нея да скочи и да се приземи до мен, там където седях.
Когато тежиш повече от една трета тон, дори не забелязваш това, което от други би било прието като огромна загуба на тегло. Не си спомням за тази нова информация да е била особено впечатляваща за мен, не само защото отдавна бях приела, че вече никога няма да бъда нормален размер, но и защото отслабването не беше моята цел. Аз се чувствах обичана и обгрижвана за първи път от толкова отдавна. За това бях жадувала. Общуването беше се превърнало в мания. Шунката вече не шепнеше мъчително от хладилника. И така минаваха месеци и килата изчезваха и аз бавно започнах моето пътуване обратно в света , който веднъж ме беше отхвърлил. Каква история само бих могла да разкажа - история, изпълнена с така наречените от мен “първи”. Каква прекрасна, плашеща, оживена серия от ре-опознаващи събития ме очакваше отвъд стените на затвора. Картините говорят много по-силно от хиляди думи. Нека тези тук /в сайта/ да демонстрират аксиомата.
Нещото, което сега знам. Да бъдеш дебел е външен симптом на вътрешен смут.
За разлика от алкохолиците, които често маскират проблемите си с фин, ленен костюм и ментов дъх, или пък мъжът с перлената усмивка, който се прибира през нощта и бие жена си, дебелият човек носи своите проблеми със себе си и всички ги виждат и той/тя веднага съответно бива съден подобаващо. Загубата на тегло при мен беше страничен ефект от наново придобитата ми същност, от преоткриване на собствената ми ценност. Вече не беше мъчително да контролирам какво ям. То дойде съвсем естествено. Аз бях оценена от останалите и в замяна оцених сама себе си. Бях обичана и обгрижвана от безлични непознати. В свят, където те оценяват по първите впечатления, тези приятели приеха коя съм, на база моите ум и душа. Анонимността на компютъра ми даде достъп до света, който ме беше оставил сама, сама да умра. Но не го направих.
Има много хора, които гният сами зад затворени врати в същото състояние, в което аз бях до неотдавна. Те са в ужасно психическо и емоционално страдание. Медицинското общество разполага със съвсем малко начини за достигане до тези души по някакъв смислен начин. Има малко условия в щатите, частни и държавни, които се занимават с патологичното затлъстяване, но заради цената са недостъпни за повечето, които се нуждаят от тях. Нека ви запозная с един случай, с който съм пряко свързана.
Преди няколко години една болница наоколо, чула за моята история, ме помоли да говоря пред група за отслабване, спонсорирана от тях. Бях отслабнала с 300 фунта към този момент. Получиха се добри отзиви от присъстващите и скоро след това медицинска сестра, отговаряща за групата, ми се обади с молбата да посетя един човек, изолиран вкъщи от света. Тази жена също тежеше около 700 фунта. Сестрата беше получила обаждане от пожарната служба, извикана в дома на жената, защото била паднала на пода и не могла сама да стане. Пожарникарят беше загрижен достатъчно след това, което беше видял и търсеше допълнителна помощ за нея. Според мен тези спасители и пожарникари са изключение от правилото, когато става въпрос за състрадание. Тези смели и обичащи мъже винаги са се отнасяли с мен внимателно и са зачитали достойнството ми.
Казах на сестрата, че ще е щастие за мен да посетя тази жена за подкрепа, но я попитах, дали наистина се чува, какво иска от мен да направя. Тя искаше цивилен да окаже подкрепа на човек с огромни медицински и емоционални нужди; човек, който със сигурност би умрял, ако няма някаква сериозна намеса в някаква форма. Дълга пауза настъпи по телефона. Тя призна, че е така и че това е толкова плашещо за нея, колкото и за мен.
Когато си тръгвах от дома на тази жена след първото ми посещение при нея, се обърнах за да кажа “Довиждане”. Внезапно съзнанието ме върна обратно към моментите, когато близки от семейството идваха да ме видят в апартамента ми и се приготвяха да си тръгват. Сълзи напираха в очите ми и си припомних чувството, как с идването си те донасяха част от живота и с тръгването си си го вземаха с тях. Тишината беше задушаваща. Това наричах “еднаквостта”. Когато си вътре всеки ден с години, всеки ден е еднакъв. Тогава я оставих да затвори вратата след мен.
Сега говоря пред много хора за опита си и се боря да внеса знание и да подобря отношението към дебелите, както чисто медицински така и във влиянието, което оказва предубеждението на обществото върху живота на дебелите хора. Те са също толкова ценни, колкото и всяка друга жива душа. В тази ера на предполагаема сензитивност към различните изглежда, че предубеждението към много дебелите все още е общоприета честна игра. В крайна сметка, “ние не сме като тях”. “Ние никога няма да позволим това да ни се случи”. Погледни се в огледалото, Америка! Гарантирам ви, че много от тези хора имат по-красив дух от тези, които сочат с пръст.
Моят живот се промени толкова много. Не бях карала кола от 1987 г. Трябваше да питам на бензиностанцията, дали колата ми се зарежда с безоловен бензин. Така странно ме изгледаха. Не бях виждала дигиталните скенери по магазините. Високи сгради се бяха появили в града в мое отсъствие, полета отпреди дванайсет години се бяха превърнали в молове. Сега мога да ходя на гости с преспиване в къщата на сина си, да играя топка в двора с двамата ми внука или да храним патиците в парка. С години бях мечтала да седя в меката трева и да заравям пръстите на краката си в нея и вярвах, че този ден никога няма да дойде. Но той дойде.
Усмихвам се през цялото време. Някои си мислят, че съм луда, но аз знам една тайна. Толкова явна, колкото е носът на по-слабото ми лице. Животът е сладък и винаги си заслужава да се живее независимо от бурите, които веят през него. Винаги ще има изгрев и втори шанс, ако вярвате. Аз вярвам. Вярвам в себе си.
Posted in Uncategorized | 1 Comment »
